Крепостта е разположена на висок, продълговат рид, носещ същото име. Върхът е висок 1114 м и доминира над околния терен. Устра е една от най-високо разположените крепости в Източните Родопи и е една от най-добре запазените крепости в България. Със своето местоположение е контролирала пътя по долината на р. Върбица, свързващ западната част на планината с пътя по долината на р. Арда от Адрианопол /дн. Одрин/ към Филипопол /дн. Пловдив/. Крепостта е играла важна роля в историята на средновековната област Ахридос /Изт. Родопи/.
Крепостта е проучвана чрез археологически разкопки в периода 1971-1973 г.
Площта й е 1.2 дка, от която северната и северозападна част са заети от отвесни скали. Крепостната стена е дълга 113 м и има П-образна форма.
В основата дебелината е 2.8 м, а в горния край – 1.75 м. На места е запазена до височина 8.0 м. Крепостта е имала 3 отбранителни кули – една полукръгла и две правоъгълни, които са били триетажни. Първите етажи са били подземни и са служили за водохранилища. Били са измазани с хоросанова мазилка, получена от смесването на хоросан със счукани тухли и едри късове от керамика. Кулите са имали вътрешни стълбища, като част от тях са запазени и до днес. Входът е бил от източната част. Има запазени няколко стъпала, изсечени в скалата. Вратата се отваряла вертикално. В крепостта са установени 8 помещения, построени в южната и югоизточната част. Най-голямото е с размери 11.0 на 6.0 м, а най-малкото - 0.50 на 1.70 м. Помещенията също са били на 3 етажа. Приземният е дълбок 5.8 м и е служил или за склад или за водохранилище. Обитавани са горните 2 етажа. При археологическите разкопки тук са открити множество метални предмети – железни стрели, части от шлем, керамични съдове. Особен интерес представляват значителният брой скъпи литургични кръстове от мед и бронз с инкрустации, отнасящи се към 11-12 в. Изключително интересна е и колективната находка от над 1000 медни корубести монети, български имитации от ХІІІ в.

По археологически данни - най-ранната й датировка е управлението на Константин VII Порфирогенет - (913 - 959 г.). По това време българският цар Симеон I вероятно завзема крепостта, но впоследствие я преотстъпва на Византия и е обявен за "василеопатор" - тоест висш настойник на византийския император, който се жени за една от дъщерите му. Последвалото разтрогване на договора от Зоя - майката на императора, скоро води до съкрушителната загуба на византийците в битката при Ахелой в 917 г. Въпреки всичко, след смъртта на Симеон в 927 г., крепостта трайно остава във византийски ръце, макар през зрелия феодализъм и Втората българска държава XII - XIV век да има косвени сведения, че е била превзета от Иван Асен II.
Писмени сведения за крепостта намираме в “Анали” на Георги Акрополит (през XIII в.) в произведенията на Теодор Стратиот, Ана Комнина и Йоан Кантакузин.
В близост до средновековната крепост Устра се намират руините на тракийска крепост от ранната желязна епоха. Тя се намира в местността "Сиври кая"- скалист връх над село Устрен. Южната страна е заета от отвесни остри страни, поради което не е била необходимо нейното преграждане. от север и северозапад върхът е огреден от стена с дебелина 2,20 м., изградена от масивни дялани блокове с дължина до 1,50 м. Те са оформяли лицата, а пълнежът е от далани камъни. Стената е запазена на височина до 2,10 м. Върху скалите от юг са изсечени няколко скални ниши, а в основата на скалният масив е запазен дебел културен пласт, изобилстващ на керамика от късната бронзова и ранната желязна епохи.

За крепостта Устра и Лебедските езера се разказва следната легенда. Преди много години един владетел успял с жестокост и многобройна войска да превземе земите около с. Желъдово. Харесал най-високото скалисто място и решил там да изгради крепост, в която да живее. Много пъти започвали градежа, но построеното през деня се рушало през нощта. Разбрал господарят, че трябва да принесе жертва на боговете и вградил в стената еденствения си син – все още кърмаче, заедно с майка му. Така построил своята крепост и заживял в нея с трите си дъщери, пазен от многобройна войска.
Казват, че до днес от стените, на вече разрушената крепост, се стича бяла като мляко вода, а нощем се чуват воплите на майката, която търси своето бебе за да го накърми.
Господарят владеел с кръв земите и хората, жестоко ги използвал и ограбвал, а който дръзвал да роптае, умирал в мъки, затворен в подзеията на кр епостта. Жевеел там откъснат от света, пазен от силна войска. Години никой не го видял, за жестокостта му се шепнело от уста на уста. Само от време на време, рано сутрин, по изгрев слънце, трите му дъщери по таен проход се спускали до близките Лебедски езера да се окъпят и посмеят на воля.
Притихнали хората уплашени, години минавали, а ставало все по-зле. Решили с хитрост да прогонят злия господар. Събрали де що имат кози от цялата околност, вързали на рогата им запалени свещи и сред нощ ги погнали по чукарите към крепостта. Уплашена от многобройния противник стражата вдигнала тревога. Господарят хукнал д асе спасява, събрал набързо заграбеното злато и скъпоценности, натоварил го на няколко мулета и в паника напуснал крепостта.
На следващия ден разгневените хора ограбили и порутили де що могат и освободили от подземията своите събратя.
Казват, че господаря взел само златото със себе си, а останалото имане скрил край друга негова малка крепост, която днес е известна като Мал асар (Крепостта на съкровищата). Никой повеч не го видял, нито чул…
Край крепостта все още има място, което хората наричет Кечи мезар (Козето гробище), а в подножието на хълма, край село Лебед са двете езера, в който дъщерите на владетеля опичали да се къпят по изгрев.